Skylab 4, първият “бунт” (на човешки екипаж), в космическата ера.

28 декември 1973 г. Нямам престава какво е било времето в Хюстън (навярно около петнадесеттина градуса), но едва ли е било нещо, което да занимава техническия персонал на НАСА, отговорен за наблюдението и свръзката с мисията Skylab4.

Всъщност почти съм сигурен, че атмосферните условия са последното, което би ги притеснявало.

Защото ако се напъна мога да видя (или поне да си представя) физиономиите им, в момента, в който екипажът на мисията изключва комуникационният канал и прекарва последвалият ден в пълно игнориране на всички заповеди за включване на радиото.

Трябва да е бил епично. Даже ле-ген-дар-но! Последното може да си го прочетете с гласа на Нийл Патрик Харис.

Защото става въпрос за първият бунт, на човешки екипаж (уточнявам, понеже нямам представа дали преди много време, в някоя далечна галактика… някой извънземен екипаж не се е опълчил срещу официалната власт), в открито пространство.

Ето я и историята:

Когато през 1971 г. руснаци изстрелват в орбита първата космическа станция Салют 1, американците решават, че няма да я бъде тая (все пак сме в ерата на надпреварата за овладяване на космоса) и ще се строи американска космическа станция. Всъщност, за да сме точни, проекта започва няколко години преди това, но няма точна дата на стартирането му.

Така се появява и Скайлаб (небесна лаборатория) тежаща 75 тона и просъществувала 6 години. Инженерите толкова бързат, че недоглеждат един сериозен бъг, пропускат да помислят за тягови двигатели, които да я извеждат на по-висока орбита и в крайна сметка белята става: станцията започва да променя орбитата си, а отдолу цялото земно население е затаило дъх и гледа накъде ще се насочи.

Накрав всичко приключва някъде до бреговете на Австралия и за щастие се разминава само със силна уплаха.

В началото, обаче нещата тръгват доста добре. Нищо не предвещава злополучният край на станцията.

През 1973 г., годината, в която е изведена в орбита, се провеждат и всичките три мисии до небесната лаборатория.

SL-2, с тричленен екипаж, натоварен със задачата да ремонтира повредите получени по време на извеждането в орбита и престояващ 28 дни.

SL-3 престоява 60 дни и провежда различни научни експерименти и наблюдения и ето че идва ред и на SL-4.

Въпросната SL-4, също е формирана от тричленен екипаж: командирът Gerald Carr, пилотът William Pogue и ученият пилот William Gibson.

Членовете на SL-4, отляво надясно: Кар, Гибсън, Поуг. снимка: Уикипедия

Тяхната мисия включва отново провеждането на експерименти и други задачи, но и друг важен елемент: трябва да постави рекорд за най-дълъг престой в открито пространство.

И тук обаче, както и при конструирането на станцията има малък пропуск: докато екипажите на предишните две мисии включват в състава си по един ветеран с опит в излизането в открито пространство, то в тази мисия и тримата членове са новобранци, което скоро се показва неадекватно решение, имайки предвид, че тази мисия трябва да прекара почти три месеца на 440 километра от Земята.

И още от самото начало нещата започват да се объркват. Carr и Pogue ги хваща космическата болест, която води до нарушение в пространствената ориентация в резултат на отсъствието на гравитация. В това състояние засегнатият не може да определи правилно положението на тялото и крайниците си в заобикалящото го пространство и е съпроводено от главоболие, гадене, повръщане и липса на концентрация.

Това състояние преминава обикновено за няколко дни, но в този случай при двамата продължава цели 20 и това ги кара да премълчат пред ръководителите на мисията за състоянието си, за да не бъдат зачеркнати от списъка с бъдещи мисии.

Това естествено се отразява на планировката на работата им, която освен това се оказва и доста изтощителна. Наблюдения на Слънцето и Земята, десетки хиляди фотографии, наблюдение на кометата Кохоутек, непрекъсната поддръжка на антени, жироскопи и т.н., всичко това, плюс хилядите неща, които трябва да пренесат преди това от Аполо (совалката, с която пристигат) до станцията, се оказва доста изтощително за тричленен екипаж, чиито два члена са почти извън строя и се отразява на планираните срокове, които трябва строго да съблюдават.

Когато на Земята разбират за здравословният проблем -поради забравен включен микрофон- и се изправят пред липсата на задоволителни резултати, решават проблема с хладнокръвие и тотално отсъствие на емпатия: екипажът бива порицан и наказан с орязване на времето за почивка, за да се наваксат пропуснатите срокове.

Тук обаче правят друг малък пропуск; не вземат под внимание влиянието върху психиката оказано от дългият престой в открито пространство, в безтегловност, както и всички други стресиращи фактори, съпровождащи подобни ситуации.

За капак предходната мисия SL-3, завършва всички задачи предсрочно и настоява да им се възложат допълнителни такива, което кара НАСА да вдигнат високо летвата на очакванията си от настоящата мисия. Тук обаче се пропуска друг „незначителен“ елемент: в предната мисия взема участие ветеран стъпвал на Луната, а важността на този факт ще се оцени чак впоследствие, но в момента все още е липсва какъвто и да е опит с мисии с толкова продължително времетраене.

Постепенно отношенията между екипаж и ръководство на мисията започват да се влошават, докато в крайна сметка, след 6 седмици в пространството и виждайки, че молбите им за удължаване на времето за почивка, за освобождаване от непрекъснатият контрол на всяка секунда от времето им, както и за прекратяването на досадните наказания, остават неудовлетворени: екипажът се разбунтува… или започва стачка… или както и там да го наречете.

Денят е 28 декември, 1973 г. Екипажът решава да изключи Air-to-Ground Voice Channel, каналът за комуникация с Хюстън, за които единственият признак, че членовете на SL-4, са живи и здрави, са електрокардиограмите, с които следят състоянието им.

В продължение на 24 часа, комуникацията между мисията и командният център е преустановена и неистовите увещания за подновяване на свръзка идващи от Земята, са оставени без отговор. И ако се чудите какво толкова прави екипажа на SL-4 – нищо! Почиват си. Прекарват по-голямата част от тези 24 часа, съзерцавайки планетата през илюминаторите.

Когато в крайна сметка решават да подновят връзката с Хюстън, дискусията е разгорещена (за пред света обаче, нещата са сведени до банален инцидент), но с оглед на това, че остава цял месец до края на мисията, шефовете решават да намалят списъкът им със задачи.

В крайна сметка SL-4 успява да преизпълни планираните задачи, а имайки предвид, че всеки ден на екипажа в станцията струва приблизително (сегашната равностойност на) 22 милиона долара, от НАСА, си вадят съответните поуки и изследват този инцидент от медицинска, психологична и трудово-правна гледна точка и преразглеждат планировката на мисиите си, с цел избягване на подобни ситуации в бъдеще.

Колкото до тримата разбунтували се – случва се точно това, от което се притесняват; кракът им не „стъпва“ повече в открито пространство, въпреки че не поради някакви наказания, а заради орязаният бюджет на НАСА, която в него десетилетие организира само още един полет.

Харесайте ни във Фейсбук!

Ако харесвате публикациите ни, може да ни подкрепите, като станете патрон на сайта, натискайки ТОЧНО ТУК!

Друг начин, с който може да ни помогнете поне косвено, да продължаваме да публикуваме интересни материали, е като споделите тази публикация с приятели в социалните мрежи, използвайки някой от бутоните по-долу или просто копирайки линка!

Вашата подкрепа е важна за нас!

заглавна снимка: Уикипедия

споделете с притятели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.