Валентино Мацола – Футболни трагедии

Тази история е препечатана оттук, със съгласието на автора:

Ако не си фен на футбола и пропуснеш историята на Валентино Мацола, ще те разбера. Ако си фен на играта и не знаеш кой е Валентино Мацола, отново ще е разбираемо, но ако си фен и не си чувал за Мацола и въпреки това подминеш тази история, тогава нямаш никакво извинение.

В българската версия на Уикипедия живота на тази легенда е разказан в няколко кратки реда: бил баща на Сандро Мацола и бил допринесъл за успеха на „Великият Торино“; приблизително така е описан, смятаният от някои специалисти, трети най-добър футболист в историята на футбола. Точно така – трети, а според някои и втори! Мисля обаче, че избързвам. Нека се опитам да ви разкажа историята му:

Мацола е роден на 26 Януари, 1919 г. в Касано д’Ада, Ломбардия, в една изнемощяла Италия, която току що е излязла от Първата световна война.

Интересен анекдот от детските му години разказва, как на 10 скача във водите на Ада (реката, която е приток на По), за да спаси 6-годишен давещ се малчуган. Името на хлапака е Андреа Бономи, и години по-късно ще носи капитанската лента на друг италиански гранд – Милан.

На 11 вече е чирак в хлебарна; налага се да изостави ученето за да помага в домакинството, след като баща му губи работата си по време на Голямата депресия. За малкия Валентино, футбола се превръща в единственото развлечение и бягство от суровата действителност на следвоенна Италия. По него време Мацола се подвизава в Тресолди, местен любителски клуб, на който скоро става и капитан. След един мач, когато вече е на 18, съсед от квартала го свързва с инженер на Алфа Ромео, който му удря рамо да започне като механик в известната фирма и да заиграе за екипа на фабриката, подвизаващ се в серия „С“.

Мобилизацията през 1939 г. го запраща във военоморските сили, като го зачисляват във Венеция. Таланта му е забелязан от офицер от Кралската флота на Италия, който успява да му уреди проби във футболния клуб на Венеция, един от представителите на Серия „А“.

С тези проби е свързан друг анекдот от живота на Мацола. Преди да го опиша ще ви помоля да си представите само за момент, в какво се е превърнал съвременният футбол. Реал Мадрид, Барселона, Манчестър Юнайтед, Байерн Мюнхен, Челси, Манчестър Сити … мога да изготвя един доста дълъг списък, но не това е целта. Кое е първото, което ви навяват тези имена? Ако и вие, като мен, сте отговорили „пари, пари, много пари“, тогава сме на една вълна.

А сега да се върнем в 1939 г., повечето държави са, или ще бъдат тепърва, въвлечени във Втората световна война. Общо взето са години на оскъдица и несигурност и футбола не е пряк път към големите пари, а просто спорт. За да го практикуваш, особено на едно по-ниско ниво, често са необходими много любов и немалки финансови компромиси. Ето защо не е за учудване, че контролната среща, на която се решава дали ще подпише с Венеция, Мацола изиграва бос. Не, че е нямал футболни обувки, просто ги е пазил за официалните мачове.

Бос 90 минути! Само си представете какво ще да е било качеството на футболната топка! Аз съм ритал с платненки и с топка от средата на 80-те и усещането при изстрел е като да си блъскаш крака в каменна ограда, а ако вкараш и фалц, може като нищо да си докараш и повърхностно изгаряне на кожата от първа степен. Това с топка от 80-те! Не вярвам топките от 39-та да са били по-добри. Все още не съм чул някой да каже: Ехе, едно време какви топки правеха! Сегашните – вятър работа!

Бос, обут – Джузепе Джирани остава запленен от играта на младия полузащитник и малко след това Мацола изиграва първият си официален мач срещу Лацио.

Роден да бъде лидер, Валентино, скоро се превръща в основния двигател на екипа. Макар и с невпечатляваща физика, веднъж стъпил на терена Мацола има способността да се превръща в истински звяр. С ловки непредвидими движения, резки смени на посоката и скоростни спринтове, подплатени с издръжливостта на бегач на дълги разстояния, Валентино Мацола, може да бъде видян както в защита, така и в нападение, минавайки, разбира се, през средата на терена. Често се е налагало да сменя позицията си по три пъти в среща, докато накрая се установява трайно като ляв полузащитник.

Джанпиеро Бониперти, бивш нападател и след това президент на Ювентус, си спомня: „Като център нападател бележех много голове. Него ден отново отбелязах, по-скоро бях убеден, че съм отбелязал, защото стрелях в мрежата на абсолютно опразнената врата. Радостно вдигнах ръце и секунда по-късно ги свалих, като си скубех косите: върху самата голлиния, появил се изневиделица от нищото, Мацола успя да спре топката. Започнах да се изтеглям към центъра на терена с наведена глава, разочарован, на прага на отчаянието. Едва сколасал да прекося половината на Торино, вдигнах очи, предупреден от шума на раздвижилия се стадион, за да го видя там, пред нашата врата, точно в момента, в който отбелязва гол.“

По-нататък Бониперти разправя: „Ако трябваше да избера един незаменим футболист за моя отбор, не бих избрал нито Пеле, нито Ди Стефано, ни Кройф, ни Платини, ни Марадона. Щях да се спра единствено на него: Валентино Мацола.“

Юли, 1942 г., се оказва повратен момент в историята на един клуб, останал в спомените на поколенията като Великият Торино. Него лято, Феручо Ново, президент на клуба, успява да се сдобие с подисите на двама ключови футболисти Ецио Лоик и Валентино Мацола. Двамата вече са се сработили отлично във Венеция Калчо, единия като ляв а другия като десен полузащитник и тепърва ще си запазват места в аналите на футболната слава, а Ново подписва сделката на живота си.

Още същия сезон, Торино става първият италиански клуб спечелил купата и скудетото. От 1942 до 1949 г., хегемонията на Ил Торо е тотална; няма клуб, италиански или европейски (с уговорката, че европейските клубни турнири все още не съществуват, макар и да се организират приятелски мачове), достоен да оспори превъзходството на Великият Торино. За да добиете по-ясна представа: от всички срещи изиграни в периода, в който клуба завоюва 5 поредни скудето (1 преди и 4 след приколючването на Втората световна война), Торо има 121 победи, 34 равенства и едва 17 загуби!

В основата на успеха, заобиколен от също толкова талантливи футболисти, се откроява името на Мацола. Президента на клуба, Ново, споделя, че всички от екипа, не само са били съгласни, но и са настоявали заплащането на Валентино Мацола, да бъде двойно повече от на останалите.

„Далеч от това да смайва публиката с виртуозна техника и детайли, той беше преди всичко неуморен работник, пробягващ изумителни разстояния всяка среща. Абсолютен пример за всеотдайност за останалите от екипа, задължаващ ги да го преследват в безкрайните му маратони“, си спомня Феручо Ново.

За тази публикация се поразрових малко из нета и в коментари на почитатели на Торино, един анекдот присъства неизменно: в разговорите си с италианци, гледали играта на Валентино, всички разказват как щом капитанът си навиел ръкавите, това било предупреждение за съотборниците, че не се раздават достатъчно, а за публиката, че с противниковия отбор е свършено; винаги работело.

В личен план, живота на Мацола не бил никак розов; бракът с първата му жена, Емилия Раналди, се превърнал постепенно в истински кошмар. През 1947 г., Валентино подава жалба в румънски съд срещу тъща си, с мотива, че го бие. Междувременно Емилия отмъква малкият им син Феручо (кръстен на президента на клуба), а той заживява със Сандро (Сандро Мацола, ще се превърне в едно от големите имена на италианския футбол от 60-те и 70-те) и Джузепина Кутроне.

В един момент от историята си, националният отбор на Италия излиза на терена с 10 футболиста на Торино и един (вратаря) на Ювентус, за да посрещне не кой да е, а смятаният по него време за най-добър в света, национален отбор на Унгария, в който се изправят срещу друга футболна легенда, Ференц Пушкаш. В крайна сметка италианците печелят с 3-2.

Години по-късно, Сандро Мацола си спомня: „За мен Ди Стефано беше легенда, мит, нещо огромно. Ето защо, когато го видях в тунела на Пратерщадион, останах да го зяпам като видиотен. Тунела не беше добре осветен, няколко крушки мъждукаха едва-едва и на това осветление, Алфредо ми се струваше грамаден.Толкова съм се бил отнесъл, че усещам как по едно време Луисито Суарес, ме сръчква и вика: „Сандро, ти стой тук и зяпай Ди Стефано, а пък ние отиваме да играем финала“. След края на мача (Интер печели с 3-1, с два гола на Мацола) хукнах като луд за  фланенлката на Ди Стефано. По пътя обаче се срещам с Пушкаш, който ме поздравява и казва „достоен си да носиш името на баща си!“, след това си разменихме фланелките и плаках.“

1949 е годината, в която Мацола изиграва последната си среща за Италия. Мачът е срещу Испания, а специалистите от епохата споделят единодушно, че това е лебедовата песен на Валентино. Италия се налага с 3-1.

Месец преди това Скуадра Адзура, играе срещу Португалия. Франсиско „Чико“ Ферейра, използва възможността и измолва от приятеля си Валентино, да гостуват на Бенфика в бенефисният мач, който му организира клуба. С оглед на това, че Торо е с 5 точки пред останалите клубове в серия „А“ и факта, че Ново смята да привлече Ферейра на работа в Торино, президента дава зелена светлина. Едва ли някой си е представял, че това ще бъде краят на Гранде Торино.

На 3-ти май, стартовия състав от снимката по-горе, излиза да изиграе последният си мач. Последните 90 минути на една легенда! Мацола е с грип, и е хванал самолета за Лисабон, единствено заради поетият ангажимент. Началото на срещата започва с гол на Валентино, но грипа постепенно влошава качеството на играта му. Контузията на Габето (нападател), още в първата четвърт на срещата, също изиграва своята роля и в крайна сметка Торино губи с 4-3. Въпреки, че срещата е приятелска, всички са в мрачно настроение, може би предчувствайки, че току що са изиграли последният си мач.

На другия ден всички се качват на самолета за Торино, който каца за кратък престой в Барселона и малко след това се отделя от пистата, за да продължи полета си към вечността.

През 1949 г., летището на Торино се намира в центъра на града. За да се приземят, самолетите, трябва да прелетят над хълма Суперга, който в следобеда на 4-ти май е обгърнат от плътна мъгла.

В 17:03, Базиликата на върха е разтърсена до основи от мощен гръм. Самолета се врязва в задната част на оградата, заобикаляща постройката. Отзовалите се почти незабавно капелан и градинар, се изправят пред ужасяваща картина – самолета е практически раздробен и оцелели от катастрофата няма. Футболисти, технически персонал, ръководни лица, журналисти, екипаж… всички са мъртви.

Мрачно съвпадение е, че в гробищата на Базиликата са погребани 18 крале от Савойската династия, колкото са и на футболистите на Торо, загубили живота си в инцидента.

6-ти май в Торино е дъждовен и мрачен. Сякаш дори небето е решило да излее тонове сълзи за да оплаче гибелната участ на златните си момчета. Това не пречи от всички краища на страната да се стекат над половин милион души, за да изпратят футболните крале на Гранде Торино. Последното Скудето им е връчено посмъртно, по единодушното настояване на всички отбори от серия „А“ и с оглед на преднината, която са натрупали пред останалите. На погребалната церемония, Виторио Мараси, президент на италианската футболна федерация, връчва отличието с думите: „Уважаеми капитане, поднасям Ви завоюваната Купа; още веднъж Торино е безспорен шампион!“, а след това започвайки с името на Мацола, изрежда имената на загиналите, така сякаш обявява предварителния състав, само че този път разплаканата тълпа няма да чуе обичайният съдийски сигнал, обявяващ начало на срещата; и макар и да няма такъв указващ края, дълбоко в себе си торинци знаят, че за футболния клуб, той е дошъл.

Никой друг екип на Торино, засега, не е успял да достигне висотата на Гранде Торино, навярно никой няма и да го направи, макар че кой знае, може би някой ден …

Това, скъпи приятели, е накратко историята на Валентино Мацола. Тя е неразривно свързана с тази на Великия Торино.

Торинци разказват, че всяка година на 4-ти май, от небето над града се изсипват толкова сълзи, че скриват Суперга от града. Ако не вярваш и решиш да провериш, непременно посети развалините на Стадио Филаделфия (стадиона, на който играе срещите си Великият Торино); казват, че ако постоиш достатъчно дълго, може да имаш късмета да видиш, там някъде в средата на терена, силуета на един русоляв капитан, запретващ ръкавите на вишнено-червената си фланелка и ако случиш наоколо да е спокойно и тишина, може дори да доловиш ехото от гръмотевичното му: Andiamo!

Край.

Ако сте ни харесали, подкрепете ни, като станете патрон на сайта, натискайки ТОЧНО ТУК! Благодарим!

Друг начин, с който може да ни помогнете поне косвено, да продължаваме да публикуваме интересни материали, е като споделите тази публикация с приятели в социалните мрежи, използвайки някой от бутоните по-долу или просто копирайки линка!

Вашата подкрепа е много важна за нас!

споделете с притятели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.